xxx

И пак в дъжда, и пак в тази кал...

Пак шляпат стъпките ми като вопли

Като молец ще сдъвча своя шал

Защото няма сили да ме стопли.

 

 

И пътя няма сили да говори

Небето малодушно е – мълчи,

А сянката ми вятърът събори

И въздухът от моя дъх горчи.

 

 

Простете ми простете ми дървета

Случайни миновачи и коли

Че още жива мъката ми крета

Че тича по света и трополи...

 

Че гони рейсове трамваи ветрове

Че чака на опашката за хляб

Че гали кротко хищни зверове

И се целува  нейде с изгрев сляп.

 

Случайно паднало е утрото във къщи

На масата със сирене и чай,

Случайно ще ме гледа ще се мръщи

Ще иска да избяга то се знай.

 

 

Защо ли пък не си остане тук

Във ъглите със паяците  да поскача

и ситничко да ми нареже лук

това е хубав повод да поплача

Снощи

Нощта като хитра хетера,
съблазнителна и коварно
ехидна и магически лъскава.
Снощи,измами злият ми дух...
И го вкара в бутилката стъклена
И затвори душата му пъклена
И...
Премазана от зелени умори
И от алени ярости
И от сива свирепост
Рухнах просто в леглото
Като предадена крепост.
В плен на една
Нечовешки жадувана нежност
Без цвят и без име...
Цяла нощ си говорих на ум – Целуни ме
На разсъмване чух
Как утрото броди като кученце гладно
И се чуди дали да изгрее
И дали да отвори шишето сакрално
И дали просто да направи нещо фатално
Нещо решително... Нещо горещо...
Нещо светещо, нещо вещо
Нещо на което хората се покланят
И дори се покланя дъбът
Дали да изгрее и да роди светът
Духът в шишето се смее
Докато слънцето лае гладно
Около сънищата ми чужди
И непознати по хоризонта куцукат облаци беловласи
Без имена...Какво е облак без име?!Какво е ако някой ти шепне
Целуни ме... какво е неизказано щастие? какво е? може би първо причастие?
Или истинско силно дърво – цъфнал дрян, и от тръпките пролетни обладан
Време е...
Ще сложа каишката върху топлия врат на слънцето
Кротичко ще го разходя по моето лично небе
пък
Да става каквото ще...

Миражи

Часът не зная колко е.... и по-добре да не питам.?!.
Точно затова, може би, реших да поскитам...
И да погледам върхарите, в които слънцето се препъва
И бавно и много тържествено, зад хоризонта потъва
Ще ми се да се затичам,
Ръка да му подам...
Нали ме наричаше - мило момиче
точно по това време...
И точно там ...

Възторзите не бяха мускулни,
миришеше на чемшир.
Болки и радости, мечти и вълшебства живееха в мир
И жадно и ненаситно вдишвах утринни пейзажи
.. Лятото оставаше... в жълата шума пътуваше без багажи
Когато отворя очи сега гората сивее и лятото под нозете ми тихо скимти или може би тъжно пее...
Гледам..и не разбирам...

Какво се случва?
Аз съм си същата...без съмнение...
А залеза ми прилича на чудно, алхимично приспособление...
В очите ми необятна мъка,в душата поетични пасажи
А Наоколо?! някакъв миг броди безпаметен важен
И търси не песен, не истина за среднощната грация
Търси точната интонация...
За неказаното, за премълчаното за невидяното....
за нищото и за нещото, за паметта и забравата,
за змията и птицата във дъбравата
за света, за думите, за лъжите,
за любовите,за мечтите...

Тишината е като спазъм!
Като крадец дебнещ наоколо ненаказън
Сама съм....Светъл нюанс!Никой не може
да ми открадне нищо,в себе си нося всичко -романтичните Voyages...
и всички неродени още
миражи....миражи... миражи...

Събота 3.12. 2012- Симеоново

Уморено мое огледало

Уморено мое огледало
Неуморна моя суета
Докривяло ми е докривяло
И да виждам никого неща

Ще изчезна кротко и почтенно
Като стара и излишна вещ.
Виното в лъжа е заловено.
В проза поетичния копнеж.


Ще се скрия- Няма да ме има.
Вместо мене – локви тишина,
Лесно е не съм незабравима
Нито съм за някой светлина


Уморено мое огледало
Ще те хвърля във нощта красива
И ако останеш цяло
Ти кажи на всички че съм жива!

Сърцето на гората

Днес дочух че надежда бълбука под леда на нещата...
И от радост присвоих си небе
своенравно и гордо небе...
..няма навик да гледа надолу...
Присвоих си тояга чепата
за пътеките стръмни и за нощите тъмни
във реката, хвърлих
бялата рокля на мъглата...
Скитах просто без цел..хей така за белята...
. със тъгата богата.
И усетих сърцето на гората,
то почукваше със дъха на кълвача. И помолих надеждата дето
бълбука под леда на нещата
и със мен се закача,
да отложи за мъничко здрача
За да мога , и тайно ,и тихо, и далече от всичко, и всички, да затворя очи и на сън, да поплача и да питам отново
и отново
и отново
гората
за надеждата дето бълбука под леда на нещата...


Събота 19 .11.Симеоново
Мария Агликина

Лични градуси

Голямата надежда беше вчера,
Голямата любов е вече минало.
По Целзий или Келвин да измеря,
Това което в мене е изстинало...


Не, ще си измисля своя скала
Ще изчисля кога замръзва радост.
Кога въздишката е зима бяла,
А пък смъртта е просто нула градус.


Ще е научно, дявол да го вземе, -
Три градуса - си сам навън...
Минус един – Не чувстваш бреме...
А минус пет – летиш насън.


Голямата надежда беше вчера,
голямата любов е вече минало,
Пред слънцето се спусна бариера
И значи всичко, всичко е изстинало...

Аз съм улицата

илюстрация Ема Вакарелова


Аз съм улицата.
Откак се помня все ме тъпчат.Замерят ме с бутилки, с камъни, затрупват ме с мръсотия.Плюят ме дори. Хората биха казали, че ми липсва достойнство и чест. Може и така да е, но защо са ми те... Нали виждам как хората предлагат своите достойнства и чест на безценица, а купувачи дори няма.
Аз съм улицата.
Не мога да бъда за никого цел, но до никъде не може да стигнете без мен.Трябва да прекосите асфалтовият ми гръб потънал в угарки. Трябва да изтриети подметките си в мен...Спокойно това не ме обижда. Пнякога подметките ви са по-чисти от ръцете, с които държите децата си, знамената си, цветята за тези , които обичате.
Аз съм улицата.
Аз съм твоята улица. Никой не ме включва в имота си. Никой не мисли за мен като за щастливо притежание... Но... Когато отвсякъде ви изгонят идвате при мен – На улицата! От мен никой никога не може да ви изгони...Защо тогава „уличници” е обидна дума.
Аз съм улицата.
Някой казват, че съм безкрайно дълга и ме сравняват със своите страдания.Други казват, че съм кратка като радостта. И аз самата не зная кой е прав.Дали тези ,които се влачат уморено по мен или онези, които сякаш ме изпиват на един дъх.
Аз съм улицата.
В началото ми има родилен дом... В края ми - цъфти гробище. И от двете страни се чува плач. По средата се носи глъчката на пазара, където хората купуват, продават или просто се карат за цената...Познавам добре този спектакъл.Понякога е смешен, но понякога зрителите и актьорите плачат.
Ха-ха...Нима не разбират,че съм еднопосочна...
Аз съм улицата.
Твоята улица, твоят адрес, с твоето име...
Откак се помня все ме тъпчат, и плюят по мен. Но аз съм земята,а тя...Тя не може да се измърси лесно... Дори над мерзавеца пониква трева – чиста, росна, зелена трева