художник - Ема Вакарелова

ОСТАВАМ ИСКРЕНА

Дълго време мълчах. В това мълчание нямаше патос и изпепеляващ героизъм, а по-скоро болка, банална, но истинска като залеза. Смирена и разнебитена като софийски рейс. Болка, станала част от мен самата, част от тишината, от гнева, от илюзията за щастие. Болка, част от бедността, от самотата. Болка, част от силата и мъдростта на поражението. Стиховете, които пишех бяха като малки крайпътни светлинки на непознати гари, на които няма престой, но притичвайки можех да си налея глътка вода и да продължа в безкрайния, мръсен, опасен, полутрагичен, полукомичен, безплоден и черен тунел на празнотата. Това обаче не беше случай от историята, нито от борбата за демокрация, нито дори от психологията. Това беше част от сладостната слепота да приемеш своята собствена незначителност като стъпка предхождаща сезонът на прозренията. Смелост, дошла внезапно, почти като удар, почти като любовна тръпка.
ПОВЕЧЕТО СТИХОВЕ са написани преди 1989г. Това време е важно за мен преди всичко с раждането на двете ми дъщери – Калина и Ема. Книгата не се роди, въпреки, че вече бе написана. Тя боксуваше в тунела на празнотата, на заблудите, и лични, и литературни, и социални. Предложих я за издаване, но ръкописа се връщаше. Веднъж заради това, че стиховете „са много тъжни, удавени в песимизъм и нямат нищо общо с нашата социалистическа действителност”. Прави бяха, стиховете ми не ползваха пътните знаци към „светлото социалистическо бъдеще” не се движеха по повърхността – на ляво или на дясно, защото мисловната ми енергия предпочиташе истинските, духовни посоки на дълбоко и на високо. Другият недостатък на ръкописа беше, че „липсва ентусиазма и съзидателният труд на социалистическото строителство„ Тук вече ставаше дума за някакъв вид градеж, но онова, което можех аз да съградя беше друго. То беше болезнено, горчиво, гневно и безпътно, а територията му в моята душа не се продаваше. Тази неблагонадеждна територия ме спасяваше от лукса на общоприетото и тегобата на единомислието. Дълго размишлявах над критическите бележки... Онова, което искаха от мен беше лицемерие и отказ да бъда себе си. Слава богу не ми бяха нужни много такт, и вещина, за да унищожа основанията си за присъствие на житейските трибуни. Заключих ръкописа в едно чекмедже и се опитах да преглътна абсурда. Успях, защото в това имах много опит. С абсурда си другаруваме и до днес.
Когато дъщеря ми, Ема порасна, намери стиховете и оттогава, не спря да настоява да ги издам. Молих я да не се занимава с миналото, но тя не се отказа. Тази година завърши илюстрация в Париж. Благодаря на Ема за това, че нарисува „Чуждо време”
Посвещавам тази книга на моите обични и прекрасни дъщери Калина и Ема!

Мария Агликина

GOATS TIME

През открехнатата врата към терасата виждам парче от току-що окосената трева в двора,няколко куткудякащи червеникави опашки от бараката на съседката и едно раздърпано от клоните на черешата небе,което няма нищо против да виси така безформено,безцветно,безочливо,безутешно и безкрайно разбира се... От какво се разбира, че е безкрайно не ми е много ясно, но ми харесва.Освен това в никакъв случай не бих признала,че самотата ми тук е единственото безкрайно нещо. Това е твърде опасно, тъй като и без това г-жа Самотата завладя твърде много пространства от наличните и започна да си прави каквото иска с тях и с мен за съжаление.

В този миг, когато бях категорично решена да опиша как изглежда, гадната, отвратителна, сбръчкана от годините и още каква ли не самота, една от червеникавите опашки се разкрещя, а от небето като през огромен прожектор се изля светлината на слънцето. Събитието си струваше като се има пред вид, че вече няколко дена се утешавах, с това което се процеждаше от пролуките на облаците и от очите ми. Спирам да пиша и излизам навън да видя чудото... Разбирам за миг,че всичко казано до тук е лъжа. В двора се кикоти окосеното зелено на тревата и дори усещам аромат. Черешата и небето са заети с някакво особено по рода си поетично съзерцание... И се сещам, че някой от почиващите в Пер Лашез, беше го препоръчал като по-добро от философското мислене...Колкото и да бягаха от петела и да крещяха, бързо ставаше ясно, че червеникавите опашки се бяха отдали на сладострастни занимания за радост на стопанката си, която обикаляше нетърпеливо и очакваше да събере пресните яйца.

От края на улицата,се чу подрънкващия звук на отиващият си следобед, с който пристигаха козите от паша,който нарекла goats time и почти никога не го изпусках.

Това не може да се остави просто така. Излизам на улицата да им се порадвам. Бели или трогателно окаляни, те вървят с такова съсредоточено и невинно изражение, че ти идва да хукнеш след тях и да ги разпиташ за онова,тайнствено нещо, с което съхраняват неумението си да вършат гадости и да не мразят. Е, разбира се дори и самотна и много тъжна няма да стигна до там, че пред очите на цялото село да тръгна да гоня козите, за да си говоря с тях. Затова спирам една от стопанките, която носи дълга пръчка и върви след тях. До краката почти се спира и малко козленце, което е захапало вимето на майка си и не и разрешава да върви с другите. Картината е от сорта на ренесансовите мадоните, само че в друго измерение.

- До кога ще сучи от майка си? – питам аз тихо, за да не афиширам невежеството си, а стопанката отговаря

- Ами ще сучи то докато, го заколим, мъжко е...

Групата кози се отдалечава невъзмутимо като актьори на карнавал, а публиката прибира една по една своята собственост. Стринките седят от двете страни на улицата и подвикват

- Кротушко, ела тук

- Белисо, Белисо ела тук ти казвам ма, къде си ръгнала нагоре

Оставам шевствието на половина преминало и тръгвам по пътя към съседното село да си купя чай,овесени ядки, защото тук в магазина не продават такива „градски неща”, както казва продавачката. Вървя по пътя и изведнъж виждам възрастен мъж с четири кози след мен на пътя.

- Ваши ли са хубавиците

- Мои са

- А дават ли мляко

- Дават само за мен, нямам за продан.

Обръщам се и тръгвам напред и преди да се обърна, виждам.... По скоро осъзнавам, че възрастния човек е свалил грубите и смачкани панталони и „нещото” му се ветрее навън не случайно, точно срещу мен... Отвращение и нещо средно между жал и погнуса пропълзя в гърлото ми и усетих стомаха си като желязо. Тръгнах с бърза крачка напред подгонена от онова, което бях видяла. На завоя се обърнах от любопитство, исках да видя дали представителя на мъжкия пол стои още там с разкопчани панталони.

Беше се обърнал с гръб и хванал една от козите за рогата, настоятелно и грубо я дърпаше в храстите. Козата се беше заплеснала по някакво крехко дръвце и вероятно искаше да си хапне крехкато му стебло и не се отлепяше от мястото но човекът я наложи с няколко юмрука и тя тръгна с него .Там,където отиваше човекът, нямаше път. Нямаше посока. Можеше единствено да остане за малко насаме с козата... Той тръгна , дърпайки бедната коза в храстите, когато се наведе за да се мушне в гасталака, видях, че панталоните му са смъкнати почти до колената.Козата беше се заклещила между клоните на шипката с рогата на пред срещу него, но той искаше да обърне задницата и към него .... Повече не исках нито да виждам, нито да проумявам, нито дори да мисля за това.

Отидох до съседното село, купих си чай и овесени ядки , прибавих към тях горчиви и абсурдни мисли, граничещи с фантазиите на някой постмодернисти и тръгнах по пътя за в къщи. На полусчупеният мост, по който винаги преминавах със страх се разминах с възрастния човек и козата... Той гледаше тъпо и доволно, но безизразно пред себе си, а козата продължаваше пътя си все така съсредоточена и невинна, подрънкваща нежно с хлопките си... Не ми се искаше да питам за онова тайнствено нещо, което предпазваше козите от омразата. Не исках, защото не бях сигурна вече в това.Ами ако точно тази коза, днес се беше научила да мрази....

Мария Агликина

Написано в Ковачевци

Лято 2009