xxx

И пак в дъжда, и пак в тази кал...

Пак шляпат стъпките ми като вопли

Като молец ще сдъвча своя шал

Защото няма сили да ме стопли.

 

 

И пътя няма сили да говори

Небето малодушно е – мълчи,

А сянката ми вятърът събори

И въздухът от моя дъх горчи.

 

 

Простете ми простете ми дървета

Случайни миновачи и коли

Че още жива мъката ми крета

Че тича по света и трополи...

 

Че гони рейсове трамваи ветрове

Че чака на опашката за хляб

Че гали кротко хищни зверове

И се целува  нейде с изгрев сляп.

 

Случайно паднало е утрото във къщи

На масата със сирене и чай,

Случайно ще ме гледа ще се мръщи

Ще иска да избяга то се знай.

 

 

Защо ли пък не си остане тук

Във ъглите със паяците  да поскача

и ситничко да ми нареже лук

това е хубав повод да поплача

Снощи

Нощта като хитра хетера,
съблазнителна и коварно
ехидна и магически лъскава.
Снощи,измами злият ми дух...
И го вкара в бутилката стъклена
И затвори душата му пъклена
И...
Премазана от зелени умори
И от алени ярости
И от сива свирепост
Рухнах просто в леглото
Като предадена крепост.
В плен на една
Нечовешки жадувана нежност
Без цвят и без име...
Цяла нощ си говорих на ум – Целуни ме
На разсъмване чух
Как утрото броди като кученце гладно
И се чуди дали да изгрее
И дали да отвори шишето сакрално
И дали просто да направи нещо фатално
Нещо решително... Нещо горещо...
Нещо светещо, нещо вещо
Нещо на което хората се покланят
И дори се покланя дъбът
Дали да изгрее и да роди светът
Духът в шишето се смее
Докато слънцето лае гладно
Около сънищата ми чужди
И непознати по хоризонта куцукат облаци беловласи
Без имена...Какво е облак без име?!Какво е ако някой ти шепне
Целуни ме... какво е неизказано щастие? какво е? може би първо причастие?
Или истинско силно дърво – цъфнал дрян, и от тръпките пролетни обладан
Време е...
Ще сложа каишката върху топлия врат на слънцето
Кротичко ще го разходя по моето лично небе
пък
Да става каквото ще...

Миражи

Часът не зная колко е.... и по-добре да не питам.?!.
Точно затова, може би, реших да поскитам...
И да погледам върхарите, в които слънцето се препъва
И бавно и много тържествено, зад хоризонта потъва
Ще ми се да се затичам,
Ръка да му подам...
Нали ме наричаше - мило момиче
точно по това време...
И точно там ...

Възторзите не бяха мускулни,
миришеше на чемшир.
Болки и радости, мечти и вълшебства живееха в мир
И жадно и ненаситно вдишвах утринни пейзажи
.. Лятото оставаше... в жълата шума пътуваше без багажи
Когато отворя очи сега гората сивее и лятото под нозете ми тихо скимти или може би тъжно пее...
Гледам..и не разбирам...

Какво се случва?
Аз съм си същата...без съмнение...
А залеза ми прилича на чудно, алхимично приспособление...
В очите ми необятна мъка,в душата поетични пасажи
А Наоколо?! някакъв миг броди безпаметен важен
И търси не песен, не истина за среднощната грация
Търси точната интонация...
За неказаното, за премълчаното за невидяното....
за нищото и за нещото, за паметта и забравата,
за змията и птицата във дъбравата
за света, за думите, за лъжите,
за любовите,за мечтите...

Тишината е като спазъм!
Като крадец дебнещ наоколо ненаказън
Сама съм....Светъл нюанс!Никой не може
да ми открадне нищо,в себе си нося всичко -романтичните Voyages...
и всички неродени още
миражи....миражи... миражи...

Събота 3.12. 2012- Симеоново