сряда, 6 ноември 2013 г.


    И Свети планината и решава на Боговете трудните  задачи… Къде отива и къде  остава….. и воля и  безсмъртие……Тогава?!

Тогава…АЗ мисля за живота си една безкрайна  драма , небивала тъга…
Тъга неповоторима, неповторима но на места потайна- редица от криле …незнайни…. 
О, жеравите те ще я запишат … О, песента във нея ще се вричат. Но имам  аз един въпрос……… Защо от жеравите бягаш бос…….







понеделник, 7 октомври 2013 г.

ХАЙДЕ ДА СИ ГОВОРИМ



               Хайде, всичко да изприказваме,
               радостта, мъката , болката,
               улиците, вселената...
               После думите да изхвърлим,
               в тъмния кош
               на миналото във ъгъла
               Хайде да изпочупим фразите...
               И да стиснем за гърлото
               всички победни крясъци
               и победени въздишки...
               Да си направим тишина!
               Тишина с пееща стряха,
               с два големи прозореца.
               със градина!
               И да запомним нейният таен адрес.
               Та ако някога ни омръзнат
               чуждите имена,
               с които живеем дните си,
               чуждите рамене,
               на които умираме нощем –
               да си напишем писмо.
               Да го изпратим на този адрес...
               Хм, колко светли неща ми хрумнаха днес  
                             

                  

четвъртък, 12 септември 2013 г.


 Много светлина  скрита зад тъмни облаци .....Няма пътека, няма изящно  предсказание за златен залез, за нощна свада на птици.
В тъмните жици зад градината жужи скрит щурец...на моята маса стои ненаписана  обич.... Зад тъмните облаци.... диамантена самота.
Моята стая потънала в болки, незаспивало утро звучи.

петък, 6 септември 2013 г.

Кралят на вчерашния бал



(на Христо Фотев)

Светлините угасват в големия храм на нощта...
Чуват се останали и закъснели клаксони
на  тъжно- пияни хора уморени  от звездите в морския хоризонт....
Една бяла хризантема се изчерви от срам...
Морето  нахлува в душата ми, като закъснял съпруг, за който няма прошка...
НЕПРИЕТО, нощния небесен трафик е голям
много падащи з
везди! Звезди!Звезди!
Ей приятелю, ей поете, ти ли гасиш  цигарата си в небето, 
по което отекват послания на голямата твоя поезия...Разстояния...
Ей мечтателю Свобода ли е твойта любов,или кухня могъща,
пак ли си ти, пак ли си същия? ... Пак ли е тя бяла и чиста?...
Пак ли си ти на прима виста?...
На ръба на вселената отлетял, ти ли си кралят на снощния бал?... 


сряда, 4 септември 2013 г.

Гримаса



         А как ужасно не достига въздухът...
         Минутата е твърде нависоко
         И смисълът от дишането
         е просто разреден...
         Изглежда от това, в гримаса
         се е изкривила тишината.
         В гримаса,
         от която всички болки се разсмиват
         античните трагедии заливат се със смях
         и всички жажди истерично хълцат.
         А как ужасно не достига въздухът...
         Надморската височина на този миг
         е  някак нечовешка...
                                             и нарочна
         Щом стигна острия, назъбен връх
                                            на мигновението
                                            прогнозата е... ясна... 
                                                         Точна...
                                                         
         Ала сълзите не виреят 
         на толкова високо,
         на толкова студено...
         Тук връзва плод единствено
                                            свирепия ми смях.
         Прогнозата наистина е точна!
         Ех, тази вестникарска прозорливост...
         Как не направи ,
                                      дори за чар 
         една, едничка грешка...
         Разбира се, че ще умра,
         но не от заледяване,
                                       а от насмешка...
         Не от сърце!
         Не от стомах!
         По точно казано,
                                    ще си умра от смях




                                           ок. 1983

понеделник, 26 август 2013 г.

Планината в моя прозорец


Аз създадох планината в  моя прозорец,
от сълзи вкаменели и въздишки, и бели,
и черни
Всеки ден планината в прозореца ми наднича и ми казва че ме обича.
Днес е малко сърдита и ме гледа  зловещо..и... намръщено. 

Планината не е угаснал вулкан, а на някой самотник 
несбъднал се блян...

Аз ли съм този самотник?!
Ти ли си този блян?!

събота, 24 август 2013 г.

Eдна събота във вселената



Изстива в чинията хлябът. 
Гледам планината , ах тази кокетка -
 всеки път е с различна премяна. 
Всеки път аз я гледам  и тихо повтарям нейната мъдрост... 
Цветовете сякаш проникват у дома....тя е синя голяма и нежна,
непредсказуема свикнала със светоста....... Внимание! Имаме тежък небесен трафик.
с греховете, с безкрая на вселената,
с изгревите и залезите, с едни прозорци от някого вдъхновени -
големи прозорци , безкрайни прозорци, в които се къпят водопади  и морет и дилеми.
Съмна се боже мили!
 Прости ми за листа...
 там някъде в коша с боклук, в който остана недокоснат безкрая.... 

неделя, 18 август 2013 г.

Проект 365




Изоставената къща...

Тя е жива но не е щастлива,
изоставената къща
в нея слънцето не се завръща и ечи легенда дива,
За гора в прозорците зелени, за далечни  шарени премени  на  русалки  
хубавици нощни, със коси разплетени разкошни.
С шепот сладостен със страст отровна от  легенда тиха , и вековна
Изоставената къща - тя е жива но е тъжна и не е щастлива.
Няма кой с ръка да я погали. Нея чакат ветрове и хали.
В градината с цветя красиви със лалета и зюмбули...
                                                Със уханни и узрели дюли...

петък, 8 март 2013 г.

Nocturnal mood


My god,
how many trains have run me over.
Lengthy compositions,
loaded up with promises
and hopes..

once,
twelve thousand meters
above the clear and jagged teeth of the Atlantic,
under the uneasy gaze
of a dusky flight attendant
I had nearly discovered
that happy law
of a body in free fall.
I had nearly discovered
the unpowered,
tame flight
of the soul...

But why am I recounting all this?!
To whom am I telling it?!
They say,
the very lonely
talk to themselves.
As for me, I have so many
trains,
always set to make out of me
Anna Karenina...
As for me, I have so many
wings,
always set to make out of me
a poor and wretched Icarus,
downcast and hapless...
Or else as a last resort
a poet that's a little sad.