Брюксел е мрачен и студен...
Не, това не е метафоричен,политически коментар...Това е част от въздишката, на някой, който се взира всяка сутрин в небето с надежда за слънце.
Някой, който въпреки дъжда и студа хуква по улиците и подобно герой на Бредбъри, се заглежда в стрехите и площадите,за да открие загадъчното..Може би това са бежавосивите,сивозелените или кафявосиви пердета висящи почти зад всички прозорци тук.Може би това е желанието на еднаквостта, да се превърне в странност? Може би това е цвета на небето, което опровергава факта, че изгрева не може да бъде отложен. От какъв лингвистичен ред е името на този град и какъв трябва да е ритуала при нашата среща?...Най-вероятно това е проливния дъжд.Преди минути бяхме в небето, но и там беше мрачно и студено, а облаците се зъбеха, тъмни и страшни, скривайки до последния момент спасителната писта на летището.
Бели чайки се открояваха над хоризонта, като странни седефени играчки, които невидим магьосник е навил и те ще размахват криле докато пружината им разрешава.А когато пружината спре да движи крилете им - те ще паднат...
Брюксел е мрачен и студен...
Не искам да кажа „тъжен”,защото тъгата би го стоплила, би променила цвета на небето му, а защо не и цвета на пердетата по прозорците... Моля се само чайките да останат там горе... В разкодирането на тъгата винаги има риск от откриване на нови светове с ограничен достъп.
Още не съм проумяла тъгата, но вече откривам един нов свят...Ята от зелени папагали, които крещят срещу всеки дръзнал да потърси слънцето...Те сякаш пазят статута на лошото време. Бързам да споделя откритието си с един местен жител. Той ме гледа подозрително и съчувствено, а после пита – Къде точно ги видяхте? - В парка, но и по улиците ги има – „Вижте!”- Той естествено не вярва, но и не иска да ги види и иронично ми натяква, че има и други по-хубави забелижителности, напимер топлите картофки в”Maison Antoine”, страхотната бира, шоколадите и т.н.
Нима е възможно тук да живеят хора, които не знаят, че в техния град има папагали през всички сезони?Разбира се, че забележителностите на едно място не са едни и същи за различните хора.Но студа е безцеремонен към всички...Чудех се как папагалите живеят тук дори и през зимата.
Но когато и аз останах в Брюксел за зимните месеци, папагалите ,като че ли започнаха да се чудят на мен и за да се уверят, че не съм си заминала, дори надничаха в прозореца ми...На няколко пъти Брюксел буквално беше затрупван от сняг. Улиците бяха непроходими, тротоарите ги имаше само ако стопаните на входовете бяха решили да ги почистят. Хората не се притесняваха от това. Не ругаеха нито себе си, нито правителството, нито кмета...Не се сърдеха за неудобството ...Сякаш на никого не му пукаше за снега и затрупаните улици. Радиото,осведомяваше своевременно кои улици, кои рейсове, не стават за ползване, при това с едно истинско възторжено и ведро настроение.Снегът се чувстваше като добре дошъл тук и разточителстваше с репертоара си от студ,вятър, лед и т.н. Както и да е и папагалите и аз оцеляхме до пролетта.В парка Леополд малко плахо, но съвсем истински се появиха пролетните синдроми... Някой от тях имаха бялозлатист пух, вървяха поклащайки се в строга редица и послушно следваха посоката на мама и татко.Най смелите цопваха в езерото, но се оглеждаха за родителите си.Дърветата размахваха строго зелени пръстчета срещу папагалите, но те си крещяха още по силно и летяха така стремително, като зелено- жълти стрели изпратени в сърцето на небето...Храбрия хлорофил напираше от всички страни...Добре,че папагалите си оставаха високо по дърветата и не проявяваха никакъв интерес към боклука по улиците, за разлика от черните свраки. Тези възпявани в поезията птици, ми напомняха софийските безпризорни кучета..Отпадаците от човешкото живеене в Брюксел могат да бъдат изнасяни навън, пред къщите, вторник и петък точно в 6 часа. Ако не се спази този час има много солени глоби, освен това,глоби има и ако не си поставил боклука в точно определената по цвят за района найлонова торба. Обикновено хората спазват стриктно тези разпореждания, но не е така със свраките,те са чести гости на пълните с боклук найлонови вързопи...Такива торби, човек може да види и в центъра на града, дори и в зелената част, не далеч отЕвроПарламента.Това с боклука го приех като своеобразна социална искреност и равнопоставеност... Ами ако има боклук почти навсякъде, защо да няма и при Парламента. Боклук имаше и в близост до „Министреството на Труда”... Това министерство се намираше в сградата на Северната гара... На тази гара, човек сигурно можеше да види важни персони,но аз видях съмнителни типажи и разголени жени - „нощна смяна”, дори спящи на пода бездомници...Какво да се прави, Брюксел е единствения град, в който всяко министерство фигурира в три вариянта – за валонците, за фламандците и едно тук в Брюксел. Възможно е останалите две министерства да изглеждат по-добре.
Брюксел е мрачен и студен ...
Не казвам мръсен, защото хората се отнасяха със такова старание и страхопочитание към торбите пълни с боклук, пък и тук, за щастие, очевидно липсваше – категорията „хора търсещи препитание в боклука”, за сметка на това пък съществува категорията „хора които търсят слънцето”.Но Онзи, който търси слънцето не е тукашен... Явно иска да поскита по улиците , а защо не и да си побъбри с тях...Е, ще скита, ще скита и ще види, че нищо не излиза от това...Белгиеца е сериозен човек и примерен гражданин... Той рядко говори с непознати, дори когато го питаш нещо, не е склонен да си губи времето с теб.В повечето случаи неговите очи са с цвета на небето.Но всеки си има свое персонално небе, създадено не от дядо Господ, а от самият човек ...Тук небето, с малки изключения, почти винаги е сиво.Някой сконфузено млъква и си признава, че не може да си побъбри с улиците, защото затова се изисква да си полиглот.Тук улиците са многоезични, особено тези които са в близост до ЕК. Обед е, от тази вълнообразна сграда в стъкло и бетон излизат много много хора,които вероятно са гладни или им е дотегнало от хубавото меню на вътрешният „стол”,от партитата и всевъзможните екскурзии в уикенда..И сега търсят подходящо място за хапване и нов вид социално общуване.Наоколо е пълно с различни по народност ресторантчета.Те са готови веднага да предложат на своя съгражданин утеха и гастрономически лек срещу носталгията му. Англичаните могат да закусват тук с любимия си пай, дори да намажат филията си с „мар майт”. Лицата на тези хора са усмихнати и ведри,облъхнати от лично и обществено прозрение за предстоящи добри дни.И жените и мъжете са стройни и красиви...Не далеч през три преки има и други гладни, но те не търсят място за хапване.Те притежават цялата улица, но и улицата притежава тях.Картината се допълва от трите кучета, жълтите центове в консервената кутия и празното място в очите им, където по правило трябва да гори пламъчето на прозрението за бъдещи добри дни.Въпреки празните очите, те даряваха със „Добър ден” и усмивка всеки непознат, който мине покрай тях...
Тук, както казва една моя позната, има два вида емигранти бели и черни.Това, разбира се няма нищо общо с цвета на кожата...по скоро с цвета на съдбата им.
Белите са тези, които идват на работа в Комисията и всичко от живота им е
уредено изгладено и опаковано.Поднесено в луксозна кутия за употреба. Брюксел е гостоприемен за тях и грижовен... За всичко е помислено за детски градини и училища за децата...За жилище и помощ в обзавеждането и какво ли не още...За другите са черните пътища и неизвестностите...Огромната администрация съсредоточена в този град е и нещо като важен поминък за хората, но и голяма тема за разговори в средите на обикновените люде...Някой разказват любопитни, неща за заплатите на работещите в комисията, а така също и за многото привилегии, с които е облагодетелстван живота им.Израз от рода „работи в комисията” обикновено се разбира веднага и е съпроводен с многозначително мълчание и трудно скривана завист...По време на едно интервю с човек работещ в ЕК, попитах, почти на шега, за тези привилегии... Той ми отговори, че на тях им е забранено да отговарят на въпроси,отнасящи се до работата им в ЕК. Приех го за нормално и не питах повече. На вратата той все пак ми отговори – Няма , почти няма привилегии.....Но така е, когато в една държава има ред...Ако това беше игра на асоциации, щях да предложа веднага поговорката – „Всяка жаба да си знае гьола”А тук жабите идваха от толкова различни гьолове, пък и не играехме на асоциации... Местните се опитваха да свикват с това многообразие,но някой като че ли не успяваха...Една непозната шофьорка вчера възкликна „Отеснява Брюксел отеснява, разбирам го когато съм в колата на пътя.Когатов ЕК има ваканции и администрацията се разотиде по домовете си,настъпва разтоварване и се кара по-лесно.”Изпълнена с разбиране и добронамереност влизам в близката буланжерница?/на български хлебарница/ Искам да си купя хляб.Продавачката има царствено изражение, над нея , около нея и навсякъде ухаят златисти хлябове и сладкиши, закуски и всевъзможни лакомства – Лицето и сякъш казва „всичко това е мое.”.- Аз се усмихвам вътрешно,на глада си, на нея, на хората от опашката.Не съм склонна за дълбоки размисли.Знам,че гладните животни са опасни...А гладните хора?Продавачките на хляб в Брюксел са толкова достолепни...И могат да четат мисли...
Продавачката държи в ръцете си два хляба.Моля я на английски за единия...Тя ме поглежда учудена, но не на това, че съм чужденка,а на факта,че искам хляба..Потънала в мълчание, тя подава и двата хляба, но на друг клиент... Това обаче били последните, а другия очевидно е тукашен.Преди да попитам „Защо”, преди да я обвиня в нелюбезност или нещо по-лошо, в съзнанието ми изскача оправдание за нея. Сещам се за една Дзен-история,която свършваше с думите ”случайните грубости могат да се обяснят по-добре като изблик на енергия и искреност.”Ама разбира се....Очевидно тази продавачка беше енергичен и искрен човек.Другата очевидност е, че гладът ми се беше изпарил. Излязох от магазина и отсрещната улица ме погълна със шарените си и нагиздени къщи...Изградени по различни начини, с различни украси и по различно време построени, те бяха залепени една за друга и представляваха една живописна стена по цялото продължение на улицата от едната и от другата страна.Издигаха се една до друга, като безкрайно дълга къща с множество прозорци и входове...Сякаш това беше къщата на дълго, дълго същество,което се нуждаеше от пространство, сивобежави, зеленосиви пердета и цветя по прозорците.Защо ли у нас няма такива къщи?!Въпроса е с повишена леснина... Та кой българин ще иска да сподели външната стена на къщата със съседа си. И място да няма, той ще го измисли, за да отдели своята „крепост” от чуждата.
Сред цялата шумотевица на улиците, сред това разноезично говорене не е рядкост да се чуе и българска реч...Тук има доста нашенци. На бъдни вечер ненадейно се озовах на една българска вечеря в български ресторант.Заведението беше пълно.Менюто,само на думи, българско.Цените по –високи от очакваните.Вкуса на гозбите по лош от всички лоши гозби, които сте яли в България.Собственика се оплакваше, че няма клиенти,че обикновено ресторанта стои празен...Нямаше нищо за чудене в това!. Тази вечер гостите пристигаха бавно и тържествено, облечени в новите си дрехи. Оглеждаха се достолепно да видят познати и да се уверят, че и те са видяни. Всички се усмихваха, в ролята на щастливи, успели хора.Е,при едно по-задълбочено наблюдение лесно се разпознаваха истински успелите от тези, които са сложили усмивки по-голям размер от житейския си ръст...Целият ресторант гърмеше но , не от музика и смях, а от гръмогласното говорене на присъстващите.
В Брюксел има и български магазин.Там можеш да видиш всичко, за което след по-дълъг престой тук,стомахът ти копнее.. Хубав български билков чай, кисело мляко,баница,боза, дори кисело зеле и т.н.В дъното има табло с обяви. Кой предлага да гледа дете, кой преподава уроци и т.н.Продавачката Таня е мила и много любезна. Случва се някой нашенец, останал сам в лапите на носталгията, да дойде просто така само да си побъбри с нея.В тези разговори, можеш да чуеш най-страхотните хвалби за България. Седиш слушаш и не вярваш на ушите си...Та това сме ти и аз и той, същите хора , които ругаем каквото ни падне когато сме си в София... В този случай Таня става, и със загадачни недомлъвки зад завеската, прави по чай и разговорът продължава ...
През деня слънцето не е щедро към този град , но нощем Брюксел е невероятно осветен. Всичко свети. Лампите не се гасят. Светят парковете, магазините, улиците, разноцветните реклами и витрини – всичко. Някъде бях прочела, че космонавтите когато наблюдавали нашата планета от космоса разпознавали само един град и този град бил Брюксел.Нямам познати космонавти да ги попитам дали това е вярно, но струва ми се твърде възможно.
Ето че в чантата ми се появиха и билетите за връщане в София.Това тяхно присъствие направи твърде реална носталгията ми, за която досега, бях чела само в книгите.Нямаше какво да го увъртам.Каквото и да изваждах като аргумент за близост , Брюксел ме гледаше с чужди очи.-Множеството нови познанства, близкото кафене, където обичах да пия чай сутрин...Неумело купените обувки, които се наложи да дам на поправка веднага...Парка в който сутрин правех по три обиколки на езерото за ужас на моите любими кафяво – бели патици... Както и да доказвах, че тук вече имах и нещо мое...Брюксел беше категоричен...Той знаеше,че никога не е имал нищо общо с мен ... Това не ме огорчаваше. Това беше факт като сивото небе денем и яростно светещите нощи.
Нямаше съмнение – Тръгвах си. Самолета се откъсна от земята и се втурна в безбрежното облачно плато. Долу оставаше невероятния площад /Grandе place/, който ми подари тайнствени и необикновенни преживявания,хармония на форми, светлини и сенки.Чудни същества надничащи от покривите на този импозантен пазар от 15 век. Изблик на хармония и красота, нещо, което те кара да пееш... да подскачаш или да мълчиш в дълбок размисъл търсейки себе си, загадъчното или просто чаша брюкселска бира, а защо не и парче шоколад... Все неща, които трябва да се опитат в Брюксел, защото са част от тръпчивият вкус на сивият брюкселски ден и яростно светлата брюкселска нощ...Долу оставаше Катедралата „Сен Мишел”, която бди над душите и ден и нощ, свързана с името на светеца, покровител на Брюксел – арахангел Михаил. Новите ми познати,които често говореха за нея, измисляйки необикновени истории и мистични произшествия, които идеално си пасваха със архитектурата, съчетаваща двата стила на романтизъм и зряла готика...Катедралата една чудовищно голяма бяла птица кацнала на хълма в мълчание...Загледана в далечното някъде пред нас.Там долу оставаха и Брьогел и Бош в музея на Бозар, там са папагалите, шумни и нахални като тинейджъри,Таня,която продаваше българска боза и беше безплатен психотерапевт за носталгични нашенци...Широко усмихнатия неделен пазар на две крачки от квартирата ми и безсмъртните топли картофки в къщата на Антоан... Всичко това беше само на Брюксел, всичко това се усмихваше и ми махаше за довиждане...В крайчеца на илюминатора се появи късче синьо небе и малко слънчице...
Всичко това оставаше в Брюксел...В моето близко минало, в тези набързо изписани страници и в горещото чувство за този град като за една несбъдната прегръдка...
Мария Агликина
Брюксел – София
2010г.
