И Свети планината и решава на Боговете трудните  задачи… Къде отива и къде  остава….. и воля и  безсмъртие……Тогава?!

Тогава…АЗ мисля за живота си една безкрайна  драма , небивала тъга…

Тъга неповоторима, неповторима но на места потайна- редица от криле …незнайни…. 

О, жеравите те ще я запишат … О, песента във нея ще се вричат. Но имам  аз един въпрос……… Защо от жеравите бягаш бос…….

ХАЙДЕ ДА СИ ГОВОРИМ

               Хайде, всичко да изприказваме,

               радостта, мъката , болката,

               улиците, вселената...

               После думите да изхвърлим,

               в тъмния кош

               на миналото във ъгъла

               Хайде да изпочупим фразите...

               И да стиснем за гърлото

               всички победни крясъци

               и победени въздишки...

               Да си направим тишина!

               Тишина с пееща стряха,

               с два големи прозореца.

               със градина!

               И да запомним нейният таен адрес.

               Та ако някога ни омръзнат

               чуждите имена,

               с които живеем дните си,

               чуждите рамене,

               на които умираме нощем –

               да си напишем писмо.

               Да го изпратим на този адрес...

               Хм, колко светли неща ми хрумнаха днес  

                             

                  

 Много светлина  скрита зад тъмни облаци .....Няма пътека, няма изящно  предсказание за златен залез, за нощна свада на птици.

В тъмните жици зад градината жужи скрит щурец...на моята маса стои ненаписана  обич.... Зад тъмните облаци.... диамантена самота.
Моята стая потънала в болки, незаспивало утро звучи.

Кралят на вчерашния бал

(на Христо Фотев)

Светлините угасват в големия храм на нощта...

Чуват се останали и закъснели клаксони

на  тъжно- пияни хора уморени  от звездите в морския хоризонт....

Една бяла хризантема се изчерви от срам...

Морето  нахлува в душата ми, като закъснял съпруг, за който няма прошка...

НЕПРИЕТО, нощния небесен трафик е голям

много падащи з

везди! Звезди!Звезди!

Ей приятелю, ей поете, ти ли гасиш  цигарата си в небето, 

по което отекват послания на голямата твоя поезия...Разстояния...

Ей мечтателю Свобода ли е твойта любов,или кухня могъща,

пак ли си ти, пак ли си същия? ... Пак ли е тя бяла и чиста?...

Пак ли си ти на прима виста?...

На ръба на вселената отлетял, ти ли си кралят на снощния бал?... 

Гримаса

         А как ужасно не достига въздухът...

         Минутата е твърде нависоко

         И смисълът от дишането

         е просто разреден...

         Изглежда от това, в гримаса

         се е изкривила тишината.

         В гримаса,

         от която всички болки се разсмиват

         античните трагедии заливат се със смях

         и всички жажди истерично хълцат.

         А как ужасно не достига въздухът...

         Надморската височина на този миг

         е  някак нечовешка...

                                             и нарочна

         Щом стигна острия, назъбен връх

                                            на мигновението

                                            прогнозата е... ясна... 

                                                         Точна...

                                                         

         Ала сълзите не виреят 

         на толкова високо,

         на толкова студено...

         Тук връзва плод единствено

                                            свирепия ми смях.

         Прогнозата наистина е точна!

         Ех, тази вестникарска прозорливост...

         Как не направи ,

                                      дори за чар 

         една, едничка грешка...

         Разбира се, че ще умра,

         но не от заледяване,

                                       а от насмешка...

         Не от сърце!

         Не от стомах!

         По точно казано,

                                    ще си умра от смях

                                           ок. 1983

Планината в моя прозорец

Аз създадох планината в  моя прозорец,

от сълзи вкаменели и въздишки, и бели,

и черни

Всеки ден планината в прозореца ми наднича и ми казва че ме обича.

Днес е малко сърдита и ме гледа  зловещо..и... намръщено. 

Планината не е угаснал вулкан, а на някой самотник 

несбъднал се блян...

Аз ли съм този самотник?!

Ти ли си този блян?!