Хей  човече,  виждаш ли върхът на кипариса.?!

Над покрива нежно люлее се...

       Над времето,

      зеленясало,

      плесенясало.

Над  керемидите счупени.

Над сънливите залези, неподкупени

Над изгреви недоспали...

Искам да си говорим с него, с клоните и стеблото,

Виж колко сме близо...

 и колко  далеч сме

…                 защото...

  Никога не сме били стеблото

                 за да мислим за корена...

Ние просто вървим по тази земя и говорим

на дребно... За прозрачността на безкрая, ...?!

Мислим за немислимото, представяме си непредставимото

И често ридаем  във безразсъдно благопулучие

 чули древната песен на някой ручей

Вчера слънце  ръмеше

Някой изпляска наблизо с крила,

                                            ала гълъб не беше...

После дойде вечерта – една вечер с отворени прозорци

И  затворена врата...Една вечер във красота! – Красота.

                                                                                И Надежди...

  които упорито  изживяваме смръщили вежди..

.После настъпи нощ  небето струше... но не бяха –  звезди,

 мрак си беше...

и разкаяния

 в  гами различни?!

 И мълчания,и

и стенания - неприлични…

Вчера вместо дъжд, слънце ръмеше

Някой изпляска с крила

Ала ангел не беше...

Тишината ми дава знак

Че сме в джунглата

          на неизразимото с думи,

Хей човече…

За една целувка време изтече

 Отново настъпва мрак

                     но звезден

 във небето и в теб загнезден,

сред просторите напоени с предчувствия,

някой ръмжеше, но повярвай ми ангел не беше...