GOATS TIME

През открехнатата врата към терасата виждам парче от току-що окосената трева в двора,няколко куткудякащи червеникави опашки от бараката на съседката и едно раздърпано от клоните на черешата небе,което няма нищо против да виси така безформено,безцветно,безочливо,безутешно и безкрайно разбира се... От какво се разбира, че е безкрайно не ми е много ясно, но ми харесва.Освен това в никакъв случай не бих признала,че самотата ми тук е единственото безкрайно нещо. Това е твърде опасно, тъй като и без това г-жа Самотата завладя твърде много пространства от наличните и започна да си прави каквото иска с тях и с мен за съжаление.

В този миг, когато бях категорично решена да опиша как изглежда, гадната, отвратителна, сбръчкана от годините и още каква ли не самота, една от червеникавите опашки се разкрещя, а от небето като през огромен прожектор се изля светлината на слънцето. Събитието си струваше като се има пред вид, че вече няколко дена се утешавах, с това което се процеждаше от пролуките на облаците и от очите ми. Спирам да пиша и излизам навън да видя чудото... Разбирам за миг,че всичко казано до тук е лъжа. В двора се кикоти окосеното зелено на тревата и дори усещам аромат. Черешата и небето са заети с някакво особено по рода си поетично съзерцание... И се сещам, че някой от почиващите в Пер Лашез, беше го препоръчал като по-добро от философското мислене...Колкото и да бягаха от петела и да крещяха, бързо ставаше ясно, че червеникавите опашки се бяха отдали на сладострастни занимания за радост на стопанката си, която обикаляше нетърпеливо и очакваше да събере пресните яйца.

От края на улицата,се чу подрънкващия звук на отиващият си следобед, с който пристигаха козите от паша,който нарекла goats time и почти никога не го изпусках.

Това не може да се остави просто така. Излизам на улицата да им се порадвам. Бели или трогателно окаляни, те вървят с такова съсредоточено и невинно изражение, че ти идва да хукнеш след тях и да ги разпиташ за онова,тайнствено нещо, с което съхраняват неумението си да вършат гадости и да не мразят. Е, разбира се дори и самотна и много тъжна няма да стигна до там, че пред очите на цялото село да тръгна да гоня козите, за да си говоря с тях. Затова спирам една от стопанките, която носи дълга пръчка и върви след тях. До краката почти се спира и малко козленце, което е захапало вимето на майка си и не и разрешава да върви с другите. Картината е от сорта на ренесансовите мадоните, само че в друго измерение.

- До кога ще сучи от майка си? – питам аз тихо, за да не афиширам невежеството си, а стопанката отговаря

- Ами ще сучи то докато, го заколим, мъжко е...

Групата кози се отдалечава невъзмутимо като актьори на карнавал, а публиката прибира една по една своята собственост. Стринките седят от двете страни на улицата и подвикват

- Кротушко, ела тук

- Белисо, Белисо ела тук ти казвам ма, къде си ръгнала нагоре

Оставам шевствието на половина преминало и тръгвам по пътя към съседното село да си купя чай,овесени ядки, защото тук в магазина не продават такива „градски неща”, както казва продавачката. Вървя по пътя и изведнъж виждам възрастен мъж с четири кози след мен на пътя.

- Ваши ли са хубавиците

- Мои са

- А дават ли мляко

- Дават само за мен, нямам за продан.

Обръщам се и тръгвам напред и преди да се обърна, виждам.... По скоро осъзнавам, че възрастния човек е свалил грубите и смачкани панталони и „нещото” му се ветрее навън не случайно, точно срещу мен... Отвращение и нещо средно между жал и погнуса пропълзя в гърлото ми и усетих стомаха си като желязо. Тръгнах с бърза крачка напред подгонена от онова, което бях видяла. На завоя се обърнах от любопитство, исках да видя дали представителя на мъжкия пол стои още там с разкопчани панталони.

Беше се обърнал с гръб и хванал една от козите за рогата, настоятелно и грубо я дърпаше в храстите. Козата се беше заплеснала по някакво крехко дръвце и вероятно искаше да си хапне крехкато му стебло и не се отлепяше от мястото но човекът я наложи с няколко юмрука и тя тръгна с него .Там,където отиваше човекът, нямаше път. Нямаше посока. Можеше единствено да остане за малко насаме с козата... Той тръгна , дърпайки бедната коза в храстите, когато се наведе за да се мушне в гасталака, видях, че панталоните му са смъкнати почти до колената.Козата беше се заклещила между клоните на шипката с рогата на пред срещу него, но той искаше да обърне задницата и към него .... Повече не исках нито да виждам, нито да проумявам, нито дори да мисля за това.

Отидох до съседното село, купих си чай и овесени ядки , прибавих към тях горчиви и абсурдни мисли, граничещи с фантазиите на някой постмодернисти и тръгнах по пътя за в къщи. На полусчупеният мост, по който винаги преминавах със страх се разминах с възрастния човек и козата... Той гледаше тъпо и доволно, но безизразно пред себе си, а козата продължаваше пътя си все така съсредоточена и невинна, подрънкваща нежно с хлопките си... Не ми се искаше да питам за онова тайнствено нещо, което предпазваше козите от омразата. Не исках, защото не бях сигурна вече в това.Ами ако точно тази коза, днес се беше научила да мрази....

Мария Агликина

Написано в Ковачевци

Лято 2009