художник - Ема Вакарелова

ОСТАВАМ ИСКРЕНА

Дълго време мълчах. В това мълчание нямаше патос и изпепеляващ героизъм, а по-скоро болка, банална, но истинска като залеза. Смирена и разнебитена като софийски рейс. Болка, станала част от мен самата, част от тишината, от гнева, от илюзията за щастие. Болка, част от бедността, от самотата. Болка, част от силата и мъдростта на поражението. Стиховете, които пишех бяха като малки крайпътни светлинки на непознати гари, на които няма престой, но притичвайки можех да си налея глътка вода и да продължа в безкрайния, мръсен, опасен, полутрагичен, полукомичен, безплоден и черен тунел на празнотата. Това обаче не беше случай от историята, нито от борбата за демокрация, нито дори от психологията. Това беше част от сладостната слепота да приемеш своята собствена незначителност като стъпка предхождаща сезонът на прозренията. Смелост, дошла внезапно, почти като удар, почти като любовна тръпка.
ПОВЕЧЕТО СТИХОВЕ са написани преди 1989г. Това време е важно за мен преди всичко с раждането на двете ми дъщери – Калина и Ема. Книгата не се роди, въпреки, че вече бе написана. Тя боксуваше в тунела на празнотата, на заблудите, и лични, и литературни, и социални. Предложих я за издаване, но ръкописа се връщаше. Веднъж заради това, че стиховете „са много тъжни, удавени в песимизъм и нямат нищо общо с нашата социалистическа действителност”. Прави бяха, стиховете ми не ползваха пътните знаци към „светлото социалистическо бъдеще” не се движеха по повърхността – на ляво или на дясно, защото мисловната ми енергия предпочиташе истинските, духовни посоки на дълбоко и на високо. Другият недостатък на ръкописа беше, че „липсва ентусиазма и съзидателният труд на социалистическото строителство„ Тук вече ставаше дума за някакъв вид градеж, но онова, което можех аз да съградя беше друго. То беше болезнено, горчиво, гневно и безпътно, а територията му в моята душа не се продаваше. Тази неблагонадеждна територия ме спасяваше от лукса на общоприетото и тегобата на единомислието. Дълго размишлявах над критическите бележки... Онова, което искаха от мен беше лицемерие и отказ да бъда себе си. Слава богу не ми бяха нужни много такт, и вещина, за да унищожа основанията си за присъствие на житейските трибуни. Заключих ръкописа в едно чекмедже и се опитах да преглътна абсурда. Успях, защото в това имах много опит. С абсурда си другаруваме и до днес.
Когато дъщеря ми, Ема порасна, намери стиховете и оттогава, не спря да настоява да ги издам. Молих я да не се занимава с миналото, но тя не се отказа. Тази година завърши илюстрация в Париж. Благодаря на Ема за това, че нарисува „Чуждо време”
Посвещавам тази книга на моите обични и прекрасни дъщери Калина и Ема!

Мария Агликина