Реката ...

(Или да усвоиш някаква степен на самотност)

Късно е вече...

Вървя край реката Шаронт

 И виждам върбите,целуват тъй жадно водата  

Върбите са  жадни...

От обич дали ще изпият реката?

Реката тече с два лебеда бели

 С  техните  отражения от дантели

  Реката тече, с тъгата на синята чапла,

  и нейната странна походка

 Реката тече и връщане няма,

 Шаронт не заспива..

 Почива с умора, голяма,но кротка

 И шепне – тук всяко нещо е „всичко,

                                               

Две патици глуповати и диви,мило нашарени,- гледка чудата

Два мокри пантофа, забравени в ъгъла на нещата...

                                                             

Вървя край реката... Във джоба си стискам

,два стародавни билета за кино

Късно е вече! За всичко е късно!

    Дори и за чашата с вино

Препуска реката.Изтича..И връщане няма

Върбата е жадна.

Изтича реката в просторите на предчувствията

Вървя край  брега

 зелената светлина, на дърветата  се усмихва...И болката стихва

                                                                      в душата...

                                                                     сякаш това ще е знак

                                                                      за отплата,

                                                                      за  тичане...

                                                                      Или знак,

                                                                              За обичане                                                                   

                                                                      
Тук всяко нещо  е всичко!

Две патици диви,мило нашарени, - гледка чудата, два мокри пантофа забравени

В ъгъла на нещата...                                                                               

                                                                                               

                               После всичко  превръща се в мрак

Вече не питам „защо” или „как”...

Късно е вече...

Вървя край брега и залеза огнен угасва

Потъва...С призрачни сенки се сраства.

Само реката се вслушва във моите стъпки

И лазят ме тръпки... Реката изтича... И връщане няма назад

Тук  всяко нещо е свят!

Тук всяко нещо е всичко...

Две патици  диви, мило нашарени, - Гледка чудата?!

  Два мокри пантофа, забравени в ъгъла на нещата...

..

Аз търся ръката бленувана, която в съня ме спохожда но,

Но няма я тук , нито там...

Къде  е не знам...

 две патици диви, мило нашарени – гледка чудата

два мокри пантофа, забравени в ъгъла на нещата...

                        

 24юни Франция Анголем

Хей  човече,  виждаш ли върхът на кипариса.?!

Над покрива нежно люлее се...

       Над времето,

      зеленясало,

      плесенясало.

Над  керемидите счупени.

Над сънливите залези, неподкупени

Над изгреви недоспали...

Искам да си говорим с него, с клоните и стеблото,

Виж колко сме близо...

 и колко  далеч сме

…                 защото...

  Никога не сме били стеблото

                 за да мислим за корена...

Ние просто вървим по тази земя и говорим

на дребно... За прозрачността на безкрая, ...?!

Мислим за немислимото, представяме си непредставимото

И често ридаем  във безразсъдно благопулучие

 чули древната песен на някой ручей

Вчера слънце  ръмеше

Някой изпляска наблизо с крила,

                                            ала гълъб не беше...

После дойде вечерта – една вечер с отворени прозорци

И  затворена врата...Една вечер във красота! – Красота.

                                                                                И Надежди...

  които упорито  изживяваме смръщили вежди..

.После настъпи нощ  небето струше... но не бяха –  звезди,

 мрак си беше...

и разкаяния

 в  гами различни?!

 И мълчания,и

и стенания - неприлични…

Вчера вместо дъжд, слънце ръмеше

Някой изпляска с крила

Ала ангел не беше...

Тишината ми дава знак

Че сме в джунглата

          на неизразимото с думи,

Хей човече…

За една целувка време изтече

 Отново настъпва мрак

                     но звезден

 във небето и в теб загнезден,

сред просторите напоени с предчувствия,

някой ръмжеше, но повярвай ми ангел не беше...

Nous avec toi

 Nous avec toi,
on achetait du pain et du beurre.
Nous avec toi,
on fesait notre lit.
Nous, avec toi,
on volait les violons des cricri.
Nous avec toi,
on rêvait d'aller en Espagne.
Nous avec toi,
on se bosculait dans le bus "76".
Nous avec toi,
on pardonnait  à notre ivre voisin.
Nous avec toi,
que moi - aujourd'hui...

                                       
                                 

Ние с тебе

Купувахме хляб и масло.

Ние с тебе

Гасяхме звездите.

Ние с тебе оправяхме нашто легло

Ние с тебе

Крадяхме цигулките на щурците

Ние с тебе мечтаехме да отидем в Испания.

Ние с тебе се блъскахме в рейс седем шест

Ние с тебе прощавахме на съседа пияния

Ние с тебе

Само аз - днес

Стоя и гледам студът

И той мене ме гледа...

Той е на планината върхът

А аз съм  сенчица бледа

Той е възхвала на мрака  и заклинание

А светът неизвестното

                               чака по разписание

Стоя зад прозореца и гледам студът

И той мене ме гледа

Той е на бурята сякаш  гласът

Или  спомен за сладоледа

Стоя зад прозореца и гледам студа

И той мене ме гледа

Очите му виждам сиви и зли

Вятърни мелници сняг и мъгли

Сняг, който не пада

Във въздуха си кръжи

Светът е въвлечен в нелепа свада

                    А може би и в лъжи

Стоя и гледам студът

И той мене ме гледа

В себе си някак страхът зазиждам

         Но той няма очи, това го  виждам

 Без поетична  симетрия, нито пък ритъм

                     за неизвестното, което чака светът

                                         аз не искам да питам?!

 

Аз измислих планината  пред моя прозорец,

              възвишения – от въздишки и черни, и бели

              Аз измислих дърветата с моите бисерни

              сълзи  закичени,на разсъмване, когато  в диаманти

               се превръща росата и извиках от щастие

            .                                             .Аз измислих гората!

                                                           Аз измислих гората!

               Ти измисли Черният връх и

                                            пропасти и спасение...

              а за мене остана съмнение...

              

                 Ти измисли пътеките тънки ,

               като топлите гънки на леглото,

                                               в което заспивахме

               Аз измислих гората вълшебната...

                Всеки ден по една  гора  ние пресичахме

                  И наистина, като две златни дървета се обичахме

                            Аз измислих планината в моя прозорец –

              Направих я в изгрева розова, а във бурята шеметно сива

               И горчива и дива...

             Аз измислих планината във мойте  и твойте очи

              а небето нека да ми прости.....

               Аз измислих гората  и знам – че гората не е никакъв рай

               Ала раят, повярвай е просто гора....

                        

                П.П.

             Тебе цяла вечност те няма, планината остана

                                                             във душата  угасна вулкана...            

Не си отивай...

                 Късно е вече!

Счупи се тишината.

Мрак от небето се свлече

Аз си отрязох косата...

Твоята пък белее

Повярвай така чаровно

Огледалото още не смее

Да ни погледне виновно.

Не си отивай!

                 Вече е късно!

Рейсове няма даже!

Вънка е мокро тъжно и мръсно

Жена ти какво ще каже...

Ако се върнеш кален

С тези блестящи очи

Вторник е ден фатален

Може да проличи...

Не си отивай!

                    Късно е вече!

Не ти ли омръзна лъжата.

Толкова много вода изтече

А аз заключих вратата...

И ключът просто го няма

И май не го е имало...

Ясно ще бъдем двама

Без бъдеще – но със минало...